Лежа. С типичното женско месечно неразположение, гадната болка в бъбреците, мекото ми поларено одеало и предостатъчното време за размисъл.
За живота, безвъзвратно отминалото, реалното настояще и незнайното бъдеще. За мен. Замислям се за случки, чувства, спомени, мечти и мислите ми се разтягат извън мен като невидима паяжина, проектират се пред очите ми като на филмова лента… Имат звук, мислите ми имат дори плътност и мирис…бих могла дори да си ги представя с тупкащи сърчица, които с всеки удар изпращат плътността все по-към мен, все по-близо и по-осезаемо. Сякаш съм в пашкул от туптящи усещания – пулсиращи, вибриращи мисли.
Приятно и спокойно е. Мирно. Естествено.
И мисля. За мен и хората, за хората и аз, за нас хората. За отношенията. Разговорите. Ситуациите…
Чудя се къде съм постъпила правилно и къде не. Какво е можело да стане иначе…
Затварям очи и си представям аз и всички останали. Застанали около мен и аз – свързана с тях с по една тъничка нишка от паяжината ми. Видими цветни и живи нишки – някои бели – три здрави бели към семейството ми, зелени, сини, жълти, няколко тъмно мрачно кафяви и една…една по-различна от останалите. Една нишка с преливащи всички цветове в нея, трептяща, топла, жива нишка здраво свързваща мен и една друга душа.
Колко красива и здрава изглежда, и колко крехка в същото време. Нежна. Но силна…
Чудя се как съм успяла да я оцветя с толкова много емоции. Толкова много и всички силни.
I choose My Soul well. Той. Достатъчно силен, за да устои на тази здрава връзка, Достатъчно жив, за да поддържа нишката цветна, топла и пулсираща. Достатъчно обичащ, за да е здраво захванат към мен. Търпелив и буен, когато това е, от което имам нужда.
Стоя в средата на множеството от хора преминали и присъстващи през времето на живота ми и бавно оглеждам всяко едно лице. Топлина и обич срещам в очите на близките си – меки усмивки и щастие.
Дързост, смях, необузданост, спокойствие, загриженост, радост и неизменно топлина в очите на
приятелите – всеки от тях с различна ярка нишка.
Кафявите нишки ми гелдат с празен метален поглед, и застанали там мрачни привидения напомнящи ми за грешките и нещастията. Усещам, че не искат да са там и свързани с мен, но няма как да избягат, те са част от мен, както и аз от тях, и нишката остава цяла и свързваща – кафяво черна от цялата горчилка. Сякаш останалите цветни, свежи и топли връзки са прекалено горещи за тях – изгарящи и мъчещи…
Нека са там с металните си студени погледи, нека си знаят мястото сенките…
Странно, студените погледи на нещастията сякаш още са върху мен, но лека топлина започва да ме обгръща и аз обръщам поглед в посоката.
Най-дълбоките, искрени и нежни кафяви очи се взират в мен. С леко повдигнати вежди в закачка. Лице – проектирало на себе си най-красивата дяволита усмивка, която сякаш казва, че знае какво мисля и чувствам точно в този момент, и от какво имам нужда.
Той винаги е гледал така към мен, погледът му прикован в очите ми, четейки. Винаги е виждал мен точно такава, каквато съм, независимо от маската, която се опитвам да поставя. Вижда лицето ми винаги истинско. Знае.
И ме обича такава. Твърди, че съм по-добра отколкото мисля. И винаги с онази усмивка, която ми казва, че няма нужда да споря.
Аз не вярвам и често се опитвам да се извиня за всичко. Той казва, че се съдя твърде строго. Не вярвам.
Казва, че съм проклета. И че такава ме обича. Казва, че ме е избрал каквато съм и такава ме иска.
Казва, че трябва да съм по-уверена и по-оптимистична. Или, че съм твърде оптимистична. Казва, че съм красива. Казва, че очите ми блестят, когато съм щастлива.
Винаги познава, когато ме боли. Търпелив е, но се опитва да се бори с лошите ми настроения. Не вярва в кошмарите ми и ги кара да изглеждат нереални, каквито всъщност са.
Той не е бог, нито супергерой, нито дори герой от роман… Той е другата поливинка от нашата обща душа. И ме обича точно каквато съм.
Казва, че съм по-добра, отколкото мисля.
Аз не вярвам.
Виждам обаче в очите му, че той вярва.
Остава да продължавам да се опитвам да съм добрата, за която ме мисли.